Често задавани въпроси

DBT (Dialectical Behavior Therapy) означава Диалектическа Поведенческа Терапия и е най-научнобазираната терапия за лечение на гранично личностово разстройство (ГЛР) и, като цяло, разстройства, базирани на „емоционална дисрегулация“. Терапията е адаптирана за хранителни разстройства, употреба на алкохол и наркотици, тревожни разстройства, депресия, аутизъм и други диагнози. Състои се от 4 комопонента: индивидуална терапия, група с фокус върху механизми за справяне, телефонни обаждания между сесиите за кризисни ситуации и „отбор“ от терапевти. DBT се състои от четири основни фази: (1) поведенческа стабилизация, (2) травма терапия, (3) ежедневни цели и самоуважение и (4) духовно удовлетворение. Повече за DBT научете тук.

В развитите страни, законодателството за клиничната психология е добре развито. В САЩ, например, само човек, който е провел докторантура по клинична психология, която включва години практика – освен научна дисертация – и след това има правоспособност („license”), може да се нарече клиничен психолог и това звание е защитено от държавата. Във всеки частен кабинет или болница се подписват множество документи преди стартиране на терапията, има строги закони за конфиденциалност, както и клиничните психолози имат право да изпратят полиция на адреса на пациента в случай, че той може да извърши убийство или самоубийство, или се намира в психотичен епизод.

В България, ситуацията е много различна. Затова, договорът се подписва, за да има писмено споразумение с пациентите и се уточнява каква е конфиденциалността им и кога имам право да я наруша. Също така, стандартно пациентите нямат право да променят или отменят сесията преди по-малко от 24 часа. Договорът защитава интереса на пациента много повече отколкото тези на терапевта. Той е знак за ангажимент към терапията и отговорност.

Зависи. Може да е няколко седмици, а може и да е няколко месеца. Ако пациентът остане при мен в списъка с чакащи, в началото ще пиша, когато имам отменен час и ще се виждаме сесия за сесия. Когато ми се освободи редовен слот – планирано или неочаквано – тогава го предлагам на първия човек в списъка. Пациенти със самонараняване биват приети веднага – при мен или друг колега – тъй като не могат да се запишат за списъка с чакащи. В определени случаи,  мога да препратя пациента към колега, който има възможност да го поеме веднага и е по неговата специалност.

За тревожни разстройства (обсесивно-компулсивно, социална фобия, генерализирана тревожност и др.) и депресия, очакването ми е около година, максимум 2 години. За ГЛР и травма, относителната продължителност е 2 години. Броят се на пръстите на едната ми ръка пациентите, с които съм работила или все още работя 3 или повече години.

Естествено, продължителността на терапията зависи от различни фактори: колко е ангажиран пациентът и извършва ли си домашното; колко е тежко състоянието му; колко и какви диагнози има; явява ли се редовно на сесиите и други.

По подразбиране, всички пациенти имат две сесии в месеца. Изключение правят пациентите със самонараняване, както и тези, които нямат такъв риск, но са в особено тежка криза и им е трудно да функционират на ежедневна база.

Слот означава редовен час, който е гарантиран за този пациент всяка седмица (например, понеделник от 11.00ч, ежеседмично) или през седмица (понеделник от 11.00ч, през седмица). Така пациентът знае кога е часът му и се постига постоянство, систематичност и прогрес в терапията. Пациенти, които не се ангажират с конкретен час, няма да бъдат приети.

Не. Причината за това е, че трябва да „стреляме“ в една посока, т.е. грижите за пациента да са координирани. Ако аз прилагам DBT, а другият терапевт – психодинамична терапия, то сесиите отиват в коренно различни посоки и това, освен че може да обърка пациента, може да му навреди. Трябва да има една нишка и линия, която да се следва. Изключения правят случаите, когато няма места в моята DBT група и пациентът може да бъде препратен към друг колега, който също практикува DBT и има места в групата си, или пък може да предложи индивидуално обучение в уменията.

Не. Поради доброволното естество на терапията и големият брой пациенти, които се обръщат към мен, първоначално потенциално идентифицираният пациент трябва да ми пише по мейл – лично. Това показва, че той/тя е мотивиран/а за терапия и се интересува да я посещава. „На сила хубост не става.“

Това правилно важи и за хора, които са в момента хоспитализирани, както и са непълнолетни. След като проведа първоначалното обаждане с потенциалния пациент, задължително се чувам с поне единия родител, ако той/тя е непълнолетен/а. Ако е възрастен, често се свързвам с негови близки и/или ги каня на някоя от сесиите. Това обаждане се случва, ако и когато аз преценя (за тийнейджъри е задължително).

Краткият отговор е: Не можете да накрате човек, който не иска да ходи на терапия, да я посещава. Естествено, съществува насилствената хоспитализация, но това е друг въпрос. Естеството на терапията е такова, че тя е доброволна и човек трябва да отвори сам „вратичката на промяната отвътре“.

Ако сте притеснени за свой близък, поговорете с тях, използвайки как вие се чувствате, например „притеснявам се за теб“, а не „ти трябва да ходиш на терапия“. Обсъдете опциите с тях и, ако считате, че аз съм подходящ терапевт за тях, дайте им моя сайт и им предложете да се свържат с мен. Ако търсите конкретно DBT за тях, обяснете им научната базираност на терапията и от какво се състои тя. Кажете им, че ще имат безплатно обаждане и могат да не продължат след това.

Не на последно място, помислете за своя лична терапия като подкрепа и поради факта, че близките често са част от клиничната картина на другия човек и, подобрявайки себе си и решавайки собствените си проблеми, неминуемо ще подобрят средата на човека, който биха искали да посещава терапия. Промяната започва отвътре, а не отвън.

В развитите страни, където клиничната психология е на много високо ниво, има отлично разработено законодателство – за нивото на обучение и критериите кой да се нарича клиничен психолог, конфиденциалност и хоспитализация на пациенти с риск за самоубийство.

Има, обаче и добре развити „неписани закони“, т.е. етика. Едно от основните правила е терапевтът да е обективен и е абсолютно забранено да се приемат на терапия близки, включително майка, баща, брат, сестра, романтичен партньор, или деца на пациента. Това се дължи на факта, че терапевтът ще знае различни версии на ситуациите и няма да бъде безпристрастен.

Други подобни етични правила включват терапевтите да нямат приятелски отношения (няма как пациент да ми е приятел в социалните мрежи) или сексуални контакти (веднъж, щом терапевтът е имал сексуален контакт с някого, никога не може да му провежда терапия). Това цели избгяването на множествени отношения или т.нар. „multiple relationships”. Не можеш да имаш финансови отношения с пациента, нито приятелски или сексуални – а само професионални терапевт-пациент.

Макар и фрустриращи за някои хора, тези добре утвърдени етични правила, тествани във времето, ценят единствено и само безопасността, благосъстоянието и интереса на пациента – дори да е в ущърб на терапевта. Интересът на пациента винаги е на първо място.

Да, разбира се. Следваме ясно определен, дългосрочен план за терапията. По-скоро можете да си го представите като гъвкава рамка, която може да бъде напасната на ситуацията. Във Фаза 1 ги приоритизираме според три основни критерия: (1) животозастрашаващи (life-threatening) като самонараняване, (2) поведения, които пречат на терапията (treatment-interfering behaviors) като закъснение, непопълване на дневника, отказ да се говори за конкретна тема и (3) поведения, които намаляват качеството на живота на пациента (quality-of-life-interfering) като отношения, стрес на работа и други.

Например, във Фаза 1 трябва да анализираме поведения като самонараняване или употреба на наркотици. Можем да разделим сесията на 2 и да обсъдим порязването и да оставим малко време да обсъдим скарването с гаджето.

Във Фаза 2 (травма терапията) структурата е по-силно изразена и там имаме ограничена възможност (макс 10-15 минути в началото на сесията) да обсъдим какво се случва в живота на пациента извън преработката на травмата.

Трябва да се отбележи, че много от пациентите са в група, където могат да споделят за ситуацията в живота си, в която са приложили механизмите за спаравяне. Също така, че имат право на безплатни, 15-минутни обаждания в случай на криза или друг належащ въпрос, който не може да чака до следващата сесия. По този начин се следва дългосрочен план, който е в основата на прогреса и, едновременно, се намира баланса между спешното и важното.