Психотерапията в България набира все повече скорост. Думи като "клиничен психолог" и "психотерапевт" все повече се употребяват. Но какво значат те? С тази статия бих искала да представя модела на докторантура по клинична психология в САЩ. Какви са критериите за прием? Колко време трае? От какви компоненти се състои?
Сигурно сте чували за "PhD." Какво значи “PhD”? PhD = Doctor of Philosophy, т.е. доктор по философията на конкретна наука, в случая – клинична психология. Образователната система в Америка е много различна от тази в България и Европа. За да те приемат в докторска програма по клинична психология, трябва да се покрият следните критерии: издържане на изпита G.R.E. (еквивалентът на SAT, но за след-бакалавърски степени) с изключително високи точки, много висок среден успех (по 4.0-балната система, по принцип над 3.7), отлични препоръки от трима преподаватели (които те познават от години), мотивационно писмо или „заявление на целите“ (statement of purpose), както и най-важното: дали ти и интересите ти се пасват добре на съответната програма.
По принцип, кандидатстват стотици, а понякога и хиляди, хора от цял свят за няколко места. Броят на тези места може да варира. В моята програма местата бяха 14, като кандидатите са 400-500. В други програми, например тази в Университета на Пенсилвания за докторантура по позитивна психология, се състезават 2,000 човека за 2 места. В повечето PhD програми по клинична психология се приемат около 4-6 докторанта на година.
След подробен преглед на биографиите, точките на GRE изпита, средния успех и препоръките, малцина кандидати биват поканени на интервю, което може да е индивидуално и/или групово. Там кандидатът трябва да убеди интервюиращия защо иска да стане психолог и с какво точно иска да се занимава. Какви са интересите ти? Защо искаш да станеш психолог? Защо точно в нашия университет реши да кандидатстваш? Какви са дългосрочните ти професионални цели? Ако интересите ти не съвпадат с научната и практическа дейност на програмата, дори най-брилянтният кандидат няма да бъде приет.
След това се приемат малцината кандидати, които са издържали успешно интервютата. Този процес отнема общо около една година, като се кандидатства година по-рано. Много често, изключително високо квалифицирани и амбициозни кандидати не биват приемани. Дори хора, които са направили няколко публикации още преди да запишат докторантурата биват отхвърлени – толкова ожесточена е борбата за тези докторантски места по клинична психология в Америка!
След като те приемат, те чакат 5-7 години тежка работа – това е типичната продължителност на една такава докторска програма. Малцина са тези, които завършват за 5 години. Повечето докторанти завършват програмата за 6 години, а някои - за 7 (дори има случаи за 8).
Докторската програма се състои и от практика, и от наука. Грешно е да се пита „каква е темата на докторантурата ти?“ По-правилно е да се пита за темата на дисертацията, а не за темата на докторантурата. Дисертацията и теоретичната/научна дейност сами по себе си не представляват достатъчни критерии, за да станеш доктор по клинична психология. Американците отдавна са разбрали, че, ако искаш да станеш само практик и да практикуваш психотерапия – трябва да разбираш добре теорията и да провеждаш научни изследвания. И обратното: дори да искаш да прекараш целия си живот в научно-изследователската лаборатория, пак трябва да практикуваш – за да разбираш по-добре теорията и да я подобряваш с научни изследвания.
И така, всички програми по клинична психология съдържат и научно-изследователски/теоретичен компонент, и практически компонент. Тези програми почиват върху убеждението, че науката трябва да подобрява практиката и практиката – науката. Когато напишеш една хипотеза, тя трябва да се тества с реални пациенти. А когато направиш нов вид психотерапия, тя също трябва да се тества с научни изследвания, за да се установи, дали наистина е ефективна. Практиката и науката са като двете страни на една монета. Замислете се: може ли „ези“ да съществува без „тора“? Може ли някой да ми даде една страница на лист, а не целия лист?
Компонентите на докторантурата по психология се определят от Американската Психологическа Асоциация, която „коли и беси.“ Тази асоциация акредитира програмите по психология и е над теоретичните ориентации. Тоест, тя не е само за психоаналитици, или само за когнитивно-поведенчески терапевти: тя е шапката над всички тези по-специализирани асоциации, тя е Асоциацията.
Американската Психологическа Асоциация е стандартизирала общия модел на PhD програмите: от Ню Йорк до Калифорния и от Минесота до Тексас, докторантските програми по клинична психология трябва да отговарят на конкретни критерии, за да са акредитирани от тази асоциация. Няма значение в кой щат ще кандидатстваш; докторантурата отговаря на една и съща рамка от конкретни изисквания.
Най-кратко, тези компоненти са: теоретични курсове, провеждане на дисертация, работа с пациенти под супервизия и психодиагностика. Естествено, всяка програма се отличава със силна индивидуалност, но влиза в тази рамка. Има PhD програми, които са главно научно насочени; в тях, докторантите главно се занимават с научно-изследователска дейност и с по-малко практическа дейност. Има и такива програми (като моята, например), чийто фокус е главно практиката (и, разбира се, се покриват минималните научни критерии).
Друга отличителна черта на тези програми е, че болшинството от тях не позволяват на кандидатите да "прескочат" първите няколко години на програмата и само да завършат докторантура за 3 години. Например, един кандидат е завършил магистратура за 1-2 години и би искал да "скочи" директно на докторантурата и да изкара 3 вместо 5 години. Възможно ли е това? Да, но в изключително малко програми. Моята програма - както повечето други такива - позволяват признаването на не повече от 2 курса (6 кредита) от магистърската степен. Тези кандидати изкарват магистратура за 1-2 години и после започват всичко отначало в докторантурата, за още 5+ години. Целта на тази практика е гарантиране качеството на обучението.
Да се заемеш с PhD по клинична психология в САЩ е сериозна работа. Паралелно с вземането на теоретични курсове и чести изпити, се практикува психотерапия и се провеждат научни изследвания. Тази програма изисква изцяло посвещаване и много труд, енергия и ентусиазъм. Често се правят лични жертви, за да се завърши такава програма.
Убедена съм обаче в едно: струва си! Когато си си избрал клиничната психология като професия, желанието да помагаш на другите и удовлетворението от това да видиш пациентите ти как се подобряват, оправдава всички тези инвестиции - и 5+ години от живота ти.
В следващата ми статия ще илюстрирам моята програма в по-голям детайл. Ако сте намерили тази статия за информативна, интересна и полезна, моля споделете!